Място за всичко

Разпадането на нещата е вид изпитание, но и вид изцеление. Мислим си, че смисълът е да преминем изпитанието или да преодолеем проблема, но истината е, че нещата всъщност не се решават. Те се събират и се разпадат. После отново се събират и отново се разпадат. Просто е така. Изцелението идва от това да се даде място на всичко това да се случи: място за скръб, за облекчение, за нещастие, за радост.

Когато си мислим, че нещо ще ни донесе удоволствие, не знаем какво всъщност ще се случи. Когато си мислим, че нещо ще ни донесе нещастие, не знаем. Да оставим място за незнание е най-важното от всичко. Опитваме се да правим това, което смятаме, че ще ни помогне. Но не знаем. Никога не знаем дали ще се провалим или ще се изправим на крака. Когато има разочарование, не знаем дали това е краят на историята. Може би е само началото на едно голямо приключение…

Когато нещата се разпадат и сме на прага на неизвестно какво, изпитанието за всеки от нас е да останем на този праг и да не се конкретизираме. Духовното пътуване не е за рая и най-накрая да стигнем до място, което е наистина страхотно. Всъщност, този начин на гледане на нещата е това, което ни държи нещастни. Мисълта, че можем да намерим някакво трайно удоволствие и да избегнем болката, е това, което в будизма се нарича самсара - безнадежден цикъл, който се върти в кръг безкрайно и ни кара да страдаме много. Първата благородна истина на Буда посочва, че страданието е неизбежно за човешките същества, стига да вярваме, че нещата са трайни - че не се разпадат, че можем да разчитаме на тях, за да задоволим глада си за сигурност. От тази гледна точка, единственият момент, в който знаем какво наистина се случва, е когато килимът е издърпан и не можем да намерим къде да кацнем. Използваме тези ситуации или за да се събудим, или за да се приспим. Точно сега - в самия момент на безпочвеност - е семето на грижата за тези, които се нуждаят от нашата грижа, за да открият нашата доброта...

Животът е добър учител и добър приятел. Нещата винаги са в преход, само ако можехме да го осъзнаем. Нищо никога не се свежда до това, за което обичаме да мечтаем. Извънцентричното, междинно състояние е идеална ситуация, ситуация, в която не се хващаме в капан и можем да отворим сърцата и умовете си отвъд границите. Това е много нежно, неагресивно, отворено състояние на нещата.

Да останеш с това разтреперване – да останеш с разбито сърце, с къркорящ стомах, с чувството за безнадеждност – това е пътят на истинското пробуждане. Да се ​​придържаш към тази несигурност, да придобиеш умението да се отпускаш сред хаоса, да се научиш да не се паникьосваш – това е духовният път. Да придобиеш умението да се хванеш, да се държиш с лекота и състрадателно, е пътят на воина...“